Събрани приказки

Дванадесетте месеца

     Знаеш ли колко са месеците в годината? – Дванайсет. А как се казват? – януари, февруари, март, април, май, юни, юли, август, септември, октомври, ноември, декември. Щом свърши единият месец, веднага започва другият. И нито веднъж не се е случвало февруари да дойде преди да си отиде януари, а май да изпревари април. Месеците идват един след друг и никога не се срешат. Но хората разправят, че в планинска страна имало едно момиче, което видяло всичките дванадесет месеца заедно. Как се случило това? А ето как.

     В едно малко селце живеела зла и свадлива жена с дъщеря си и завареницата си. Тя обичала дъщеря си, а заварената й дъщеря с нищо не могла да й угоди. Каквото и да направи звареницата – все не е така, накъдето и да се обърне – все не е към оная страна, където трябва.

Дъщерята по цели дни се въргаляла на дюшека и ядяла курабийки, а завареницата от сутрин до вечер не могла да подвие крак: ту вода донасяй, ту вършини мъкни от гората, ту прането плакни на реката, ту плеви лехите в зеленчуковата градина. Тя познавала и зимния студ, и летния пек, и пролетния вятър, и есенния дъжд. Затова може би й се случило веднъж да види всичките дванадесет месеца заедно.

     

Прочети цялата приказка тук. 

3.в клас и Л. Лазарова

***

Патила

Един гладен вълк излязъл из гората и тръгнал към село да търси нещо за хапване. До бистрия ручей видял една овца – пасе сама-самичка. Наоколо нямало жива душа: нито овчар, нито кучета. Вълкът се завтекъл към овцата:

         -- Овчице – рекъл той, - добре, че те намерих, инак щях да умра от глад. Ела на отсамния бряг да те изям!

         -- Щом като си решил да ме ядеш, няма що, изяж ме – отвърнала овцата, - но ти виждаш каква съм изпосталяла. Само кожа и кокали. Нищо няма да разбереш от мене. По-добре почакай до пролетта. Аз ще обагня едно бяло агне. Ще си го охраня хубаво. А ти ела на Гергьовден. Повикай ме! Щом чуя гласа ти – ще изведа агънцето да си го изядеш. То ще бъде толкова тлъсто, че ще има да ме поменуваш, докато си жив.

          -- Не е лошо нещо тлъстото гергьовденско агънце – рекъл вълкът, облизал се и оставил овцата. Преди да влезе пак в гората, той се обърнал и викнал:

         --  Ами как ще те извикам, като не ти зная името?

         -- Името ми е Патила! – блейнала овцата и побягнала към село, а вълкът влязъл в гората.

      Минала зимата, дошла пролетта. Тъкмо на Гергьовден вълкът се изтърсил пред кошарата и викнал:

          --Патило, хей, Патило, излез!

     А Патила се била притулила сред стадото с агнето си и оттам се обадила:

          -Ако не бях патила, не бих се сред стадото скрила!

Кучетата подушили вълка и го прогонили.

ГЦОУД 2а,б клас и г-жа Вера Николова

***

Гостенчето на Хитър Петър

Братовото момче на Хитър Петър му отишло на гости. Като играло, то се изцапало с кал. Хитър Петър му рекъл:

- Хайде, чичовото, измий се и почисти дрехите си.

- Ех, чичо, защо ще се чистя? Нали пак ще се изцапам!

Хитър Петър си замълчал. Като дошло обяд, гостенчето попитало:

- Чичо, кога ще обядваме?

- Вече няма да ядем, момчето ми! - отвърнал той.

- Защо? - зачудило се гостенчето.

- Ами ти казваш, че няма нужда се чистиш и миеш, защото пак ще се изцапаш. Аз пък реших да не ядем повече, защото пак ще огладнеем!...

Момчето веднага се заловило да почисти дрехите си и да се измие.

                                            ГЦОУД 1 а, в клас и г-жа Петя Петрова

***

СЛИВИ ЗА СМЕТ

Един селянин имал син. Когато той пораснал вече за женитба, баща му почнал да мисли как да го ожени за добра мома, тъй че да са си лика-прилика.

Мислил, мислил и най-после намислил. Натоварил една кола със сливи, па тръгнал по селата да ги продава.

— Хайде, давам сливи за смет, сливи за смет.

Жени, моми, баби и булки – разшетали се да метат къщите и да се надпреварят коя повече смет да събере, та повече сливи да вземе.

Пък смет дал Господ, колкото искаш. Една носи цял чувал, друга – крина, трета – пълна престилка. Носят и се хвалят:

— Леле, гледай колко смет събрах из къщи. Добре, че дойде такъв щур сливар да му го дадем, че да го не тъпчем по кьошетата!

— Аз тая смет събрах и още толкова имам да събирам.

— Пък аз цяла година да събирам, не мога я събра. То се насъбрало, насъбрало – колкото искаш. Сега на бърза ръка посметох малко, че ми се ядат сливи.

И човекът събирал смет, давал сливи. Всички доволни и той весел, не може да се насмее и нарадва.

Най-после дошло едно хубаво момиче. То стискало малко смет в една кърпа. И рекло сливи да купува.

— Е-е, хубава девойко, много малко си събрала! За толкова смет какви сливи ще ти дам?

— Донесла бих и повече, чичо, ама нямаме. И тая не е от нас, дадоха ми я съседите, задето им помагах да метат. Човекът, като чул това, много се зарадвал. Такова чисто и работливо момиче, което не държи в къщи прашинка смет, ще бъде най-добра къщовница.

И той я поискал за снаха. Оженил сина си за нея и много сполучил.

                                             ГЦОУД 2 б,д клас и г-жа Десислава Илиева

***

Горска приказка

Имаше отдавна стар, белобрад воденичар. Беше той любим на всички: на бедняците в селата, на животните в гората и на мъничките птички. В зимна вечер студ ли свие, идваше да се прикрие в неговата воденичка изпомръзналата птичка, катеричката игрива и сърната боязлива, пък и Зайо дългоух със дебелия кожух. Знаеха, че там ще сварят мил човек — воденичаря. Той ги срещна и погали, па лулата си запали. И край огъня тогава слушат всички до забрава приказките му чудесни, хубавите стари песни.

Но веднъж воденичарят тръгна с конче за пазара.

— Зайо, нямам син, ни внук, ти ще ме заместваш тук. Ще ми смелиш пет чувала, ще омесиш питка бяла.

Тръгна дядо. И в гората се разнесе новината. Ежко чу, дотича тука и на прагчето почука:

— Зайо късоопашатко, идвам да помагам, братко. Ти си тук воденичар, искаш ли ме за другар?

— Влизай, Еженце бодливо, само да си работливо.

— Аз ли, Зайо? Много знам да работя! Гледай сам! — Грабна пъргаво метлата и помете той земята. Пък и Зайо се разрипа, жито в трите коша сипа. Пуснаха вода и тя колелата завъртя. Вижте: камъните бели хубаво брашно са смлели. Зайо меси. За дърва Ежко тича презглава. И под връшник с буйна жар в подница за дядо стар бързо се изпече пита. Ето я — стои увита.

А от горската поляна Вълчо, Меца и Лисана дружно тръгват към реката. Там към края на гората малка воденица трака, Зайо в нея гости чака…

— Хайде… — И със стъпка тиха те натам се приближиха. Ала птици бързокрили бяха вече съобщили.

— Ежко, как да се спасим?

— С хитрина ще победим! Скрий се, Зайо! — И веднага, спрял водата, сам на прага Ежко храбро се изстъпи:

— Влезте, влезте, гости скъпи! Лисо, я кажете, кой господар ще стане мой?

— Аз! На мене за награда воденицата се пада!

— Не на теб! На мен! — Мецана с Лиса, с Вълчо спор захвана.

— Чуйте — рече Ежко, — има, има камъни за трима. Върху тях се покачете и по даден знак скочете. Който скочи най-далече, той е господарят вече.

— Тъй да бъде, Ежко драг, тук сме всички! Давай знак!

Ежко викна през вратата:

— Зайо, хей, пусни водата!

Щом потече и засъска, колелата тя заблъска; камъните — хопа-троп — завъртяха се в галоп, а след тях, това и чакаха, кречеталата затракаха. Някой на хоро ли хвана Меца, Вълчо и Лисана?

Край кошовете в уплаха тримата се завъртяха. „Олеле! Дано е сън!“ Ето бухнаха в кошовете, после рипнаха отново те и побягнаха навън. Клатеха се вляво, вдясно… Мостчето им беше тясно, та цамбурнаха в реката. И отнесе ги водата…

Зайо викна:

— Ежко мой, ти си бил голям герой!

И във тихата гора почна весела игра. Скоро дядо се завърна. Зайо, Ежко той прегърна. Сирене и топла пита хапнаха си до насита.

4.б клас и Маргарита Стамболийска